WORKERS
Работници обрулени С лица изнурени Недоспали, без почивка От сутрин та до мрак Бъхтят силно с чука За къшей само хляб Във тез години черни На бездушен капитал От бедност и неправди Сякаш е света заспал И безспир работници Се бъхтят, силят Под погледа свиреп и строг На надзирател груб, жесток И утеха нивга не намерили Подложени на безконечен гнет Гладни, боси и изнервени Ругаят те света проклет А не работят те за милостиня… И пак ли Бог подлага ги на тест А тази непосилна орисия Съкрушава всеки плах протест Звън дохожда от портала И надзирател грубо изкрещява: -Спирай, идва нова смяна!… Тръгват си работници пребити И по пътя нещо коментират… Едва подминали стражари Някой тихичко прошепва: -Нали разбрахме се другари Утре сутрин точно в шест!… И тъй стигайки до кръстопътя Всеки сам към къщи се запътва Върви работник уморен Сам по пътя кален, чер Дълъг ден прекарал край пещта Като призрак движи се в нощта За кой ли път се той прибира С ръце отрудени но все тъй празни Ах, как ще срещне пак жена си мила И дечицата си гладни Нахлува във главата кръв червена И яд в гърдите, но в лицето – блед Със укор към небето гледа И души го скръб безмерна А там Луната, като диригент чудесен Дирижира звезден хор небесен Ужасен, умислен, съкрушен… – Крясък стресна го от тромби Злобно изръмжа моторен звер И кола луксозна като зомби Край него с бяс премина През локви кални и дълбоки Работника обля със мръсна тиня И до кости целия измокри… През премрежените от калта очи Лица познати във колата мярна – На фабриканта грубите черти И със шапка модна – жена му вярна А също и дечица – две дебели Де от задното стъкло го гледат Сочат с пръсти сякаш шут видели И се хилят като подивели Ето, влиза плахо вкъщи Тъй свел засрамено глава А жена му топло го прегръща С надежда да стопи в душата му гнева Тя сакото мокро смъква И съчувства му смирено Като безукорно изтъква Че вина не дири в него Тихо от очи – звездици Сълзи отронват се горещи И лягат си отново всички За кой ли път гладни, безутешни А мъжът някак за утеха На любимата си шепне Че утре рано във завода Пръв ще поведе протеста И тъй угрижени и угнетени С тревога но и със надежда Прегърнаха се двама нежно И заспаха уморени… 09.02.2008 г. 21:17 часа

През девет морета отиде в десето През девет балкана избяга от мен. Във мъка любовна се дави сърцето Завинаги от теб захвърлено в плен. Без теб останала душата, Скърби сама в горчива жал. И как трепереща ръката, Сърце ще срещне ми с кинжал. ******************************* Ах,колко скоро всичко свърши И вълшебството се изпари Щом ти замина без причина За далечни някакви земи! А как в онез вълшебни И желани първи дни Тъй свободни и обични Бяха нашите души. Сутрин по пътеки росни С теб вървяхме под ръка. Бодро крачихме със песни По зелената земя. Нейде спирахме за кратко И върху меката трева Тръпнещи,в прегръдки,сладко, Бурно утолявахме страстта. А днес стоя безмълвен във нощта Без радост и утеха,във бездънна мъка. В сърцето ми смразена е кръвтта Откакто ти от мен без думичка си тръгна. Есентта настъпва бързо Крадейки от деня И в душата ми остава Само мрак и нищета. И сърцето спира да тупти Без теб завинаги замлъква. А душата щом замина ти, Сама решти да те последва… ******************************* съжалявам но не съм им измислял заглавия… Аз чакам,любима във нашата стая. Чуй,някой зове те от моята гръд! И кой те възпира тъй дълго не зная, Но раздялата вече вещае ми смърт. И може би скоро аз ще си ида. И може би ти ще зажалиш за мен. Но след мене,аз оставям ти,мила, Моя скромен труд на беден поет. А утре ще жалят на гроба И реят в небесната вис Само разплакани спомени Запазени в белия лист ***************************************** Всеки стих съдържа болка Що душата ми мори. Всеки напън ме раздира, Всяка мисъл ме гнети И като магнитофонна ролка Всичко се повтаря и боли,боли… Във стаята напред – назад вървя; За мен домът е цялата земя! Обзет от мъка и печал, Разбит от самота аз гасна. И с твойто име на уста Кога ли ще припламна и угасна? Помня твойта обич и нежна топлота. Помня твойте устни що целувах във нощта… Къде сте дни далечни на нашата любов И вий души сърдечни вред събуждали живот? А агонията ми усилва се от туй че за любовтта си съм мълчал И обграждам се със зид от тухли аз,омесени от сълзи и печал. ************************************************************************ Сух лед сърцето бедно ми скова И на топка сви се клетата душа. Животът,щедър дар ли е за мен Или и той е някаква измама? Дали е само тежък и кошмарен сън, Една бездънна и ужасна черна яма? А как неземна бе оназ целувка И тъй бе сладка,като диня зряла. Как сега ми лпсва твоята милувка И прегръдка,и душата цяла. Аромат на пролет носи се навън. Кипи живот,и глъч неспирна ушите гали. Но тя със цялата си земна мощ едва ли На сърцето ще възвърне щастливия му звън. Безжизнено ми тялото лежи, Но в болка цялото пламти. Не ще има за мене вече пролет И за душата безгрижен,волен полет. И няма кой за мен да жали, И да лее няма кой сълзи… А искам да скачам,да викам,да тичам, Да изиграя недоиграните игри… Но,ето че сърцето клето сякаш с звън камбанен извънтява И отеква за последно в акустичната си гръдна зала. ************************************************************ Това оставям ти в наследство: Перо,мастило,бели листи. Ти мила прибери ги вместо Вятърът да ги разлисти! И така със тях навярно От мен частица ще остане И когато сянка мярнеш Щом полунощ – дванайсет стане Знай,при теб се връща моят дух Зажаднял за ласка,топъл скут. Долетял с надежда в тоя студ Любовта си пак да срещне тук. Затуй ти не се плаши А,ела ме утеши! ********************************** Защо непоносима болка причини ми? Защо крилете на душата прогори ми? Какво кажи сърцето ми ти стори, Че от рая без жал душата ми прогони? Нима те малко аз обичах? Не те ли носих на ръце? Стихове за тебе ли не писах, Че смрази ми горещото сърце? Изчерпан съм на думи и стремежи,на мисъл и дела. Не искам вече да живея,искам само да умра! Защото тежко е да се живее Ако нямаш надежди и мечти А тъй който не умее да живее Предава се на събирача на души. Но само ако знаеш как исках да живея И с теб да изживеем лудостта на младостта. А животът ми безсмислено премина Вречен във морал и доброта. Преди като отшелник бях сред чужди хора Обрекли се сами на грях и тъпота. Най-висша ценност бе за тях,и си остана, Да живеят само с егоизъм и лъжа. А сърцето продължава да боли… И отказвам на живота таз игра. Не,не искам като другите пари,коли, А само тихо и спокойно да умра. **************************************** Любовтта недовършена стара Как днес далеч си ти И други мъж До тебе спи Тук също е така – Без теб съм аз Но с друга съм жена Привидно сме щастливи И е тя великолепна Но веднага щом заспи ли Твойто име шепна Ставам от леглото И чувствам се самотен И питам се защо ли Остави ме сиротен И ето,със трепет Пак шкафа отварям Там скътал съм тайни От годините ранни Албума изваждам Внимателно,нежно Като нещо безценно, Като нещо неземно И страници с болка Тръпнещ разлиствам И с треперещи пръсти Лицето ти милвам И взират се в снимките Очите ми влажни Във снимките цветни За мене тъй важни На които сме с тебе Щастливи,прекрасни, Прегърнати,двама, Млади и страстни Застинала в пози Закачливи и чудни Усмихваш се мило – Но е всичко фалшиво Безмълвните кадри В сърцето ми крехко Рани отварят – Незарастващи рани Снимките мили, Снимките наши Скътали спомени От мигове стари, Сърцето изгарят И душата ми пари А сълзите гасят ми Бездимни пожари От мъка и болка Дъхът ми застива И сред огън и лед Плътта ми загива И душата ми бедна Като в огнена баня Във болка неземна Гори и изгаря Албума затварям И скривам дълбоко Зад кутии и книги И се връщам в леглото Искам забравил В съня да навляза И там още жива Любовта ни открия Л ю б о в т а, недовършена стара Л ю б о в т а, която остана От нас изоставена дълго Сама на железопътната гара **************************************** Нещото необяснимо Както тяло без душата не живее Така и мъртъв съм без тебе аз Дори на набучвача жестокостта бледнее Пред болката с която ме наказваш всеки час Тъй бързо тръгна и далеко ти замина И тъй бързо към мен сърцето ти изстина Казваше ми ти,че живота продължава Но живот без теб,за мене вече няма Пътеводна звезда си винаги за мен била И дори в непрогледна и потискаща тъма Меслейки за теб и бидейки до мен Превръщаше нощта във слънчев ден Но ето че сега нощта изгася във очите ми надеждата искряща през деня Зад облак луната скрита е и не вижда где е тя, любимата моя жена И кънтят ударите на едно сърце осиротяло в моите гърди А е бил блясъкът в очите ми само отражение на слънчеви лъчи Aко знаеш само колко силно те желая Дори не както гладно бебе майчината гръд Не и както огънят поглъща тревата суха Но не и както пустинята попива падналия дъжд Ако има нещо по-неудържимо от водната стихия Ако има нещо по-страшно от огнения ад Ако има нещо тъй възвисено до бог Ако има нещо по-безкрайно от космоса дълбок Ако има нещо дори по-силно от майчина любов Ако има нещо по-необикновено и от зараждащ се живот Ако има нещо по-красиво от това да гледаш как детето ти расте Ако има нещо по-омайно от обичта на влюбено сърце Ако има нещо по-безумно от влюбване във самодива Ако има нещо дори по-скъпо от майката родина Ако има нещо по-случайно от това да се родиш,да бъдеш жив Ако има нещо по-невъобразимо и от големия първичен взрив Ако има нещо по-нереално от красив и сбъднат сън Ако има нещо по-кънтящо от църковния камбанен звън Ако има нещо по-сладко от зовящ те сън и пчелен мед Ако има нещо по-незабравимо от дните ми прекарани със теб Ако има нещо по вечно от безкрая на смъртта Ако има нещо по-всепробуждащо от пролетта Ако има нещо по-блестящо от заслепяващите слънчеви лъчи Ако има нещо по-дълбоко от глъбините в твоите очи Ако има нещо по-отчаяно от отправения ми към тебе зов Ако има нещо по-гладозасищащо дори от наш насущний хлеб Ако няма нищо друго по-истинско от моята любов Това е нещото необяснимо което изпитвам аз към теб Но тъна дълго веч сред мрак и болка Задушава ме безкрайна самота И всеки път затичвам се на двора Щом отекнат стъпки край дома Дълго чакам те да се завърнеш Със надежда взирам се в нощта Търся образа ти сред звездите И сред въглените във пещта Всяка нощ си спомням как се къпехме в морето А всеки ден те виждам сред цветята във полето И до днес единствено със спомена за теб живея Но животът ми изпълнен е със болка от която видимо линея Сълзи избликват от очите ми тъжни Сълзи блестящи като милион брилянти Като порой нестихващ по лицето ми се стичат И със звън на пода падат,пръскат и оттичат И с тъмни ивици като с въглен изписани Очите ми вечно влажни тъжат Но от облаци щом се небето изчисти Като коледна окраса високо окичени В тях звездите златни блестят А душата ми вечно копнееща по теб Смалява се до малко просено зрънце И като жива снежна топка се топи Огрята от топлите кадифени лъчи На златното пролетно слънце Ще си ида скоро от този свят Сам със свойта болка Тръгвам тъй както съм дошъл Без теб,сам и вечно неразбран И ето че пак нощта настъпва бавно И с черна мантия покрива цялата земя За последен път унася се главата уморена За последния ми път подготвя ме съня И чезне вече светлинката на звездите Чезне и на мисълта ми необятната й мощ Чезне образът ти,който топлеше ми дните И чезна аз,като призрак във мъглява нощ

От както ази съм роден дяволът кръжи над мене и се надява всеки ден душата ми да вземе. За него като кръст омразен блестях аз – огън в мрака, който,красив но безпощаден гори на дявола крилата. Но ето ме със план убийствен: да си продам душата… Срещу само миг единствен да съм с тебе на земята. Любима,моя,Дулсинея… Това си ти за мене.

(Отговор на граф Дракула на писмо от графиня…) Не зная към кого да се обърна днес Към Вас графиньо или Мина, пък към теб Но ето Дракула какво би казал в тоз момент: Накратко само с две-три думи ще опиша Стиховете Ваши какво ми причиниха: Нямам думи в този час… Поразен съм аз от вас!… Кажи,че не е истина това! Не вярвам аз във ничии слова, но тез думи твои ме плениха и сърцето ми с любов обвиха, че дори стрелите на Амура нямат силата на твоя дума. Всяка дума попарва като скреж и злото в мен превръща във копнеж… Явно става дума за магия и съставките й ще открия растящи във мъртвешката гора, че тъй нужно ми е да разбера как Дракула, тъй свиреп и страшен, ръмжащ,кръвожаден и опасен, с топли думи лесно,бързо вкара като кротко агне във кошара. Нямам думи!нямам глас! Вече влюбен съм във вас! ******************************* Цветя на релсите С китка шарена в ръцете На гарата те чакам аз Но след всеки ден и всеки час Вехне ми душата като цвете Влакове един след друг минават И хора слизат,качват – заминават И така минават ден след ден Но все не идваш ти при мен И извират сълзи от очите ми И сърцето без рана боли Още виждам очите ти Но само привидно,уви Кога ще пристигнеш ти пиши ми В писмо жадувано от мен кажи ми Защо след толкова безбройни дни Вест не ми изпращаш ти Но кажи поне да продължавам ли да чакам Ако ли пък не,пред влака ази скачам Но пак до моята премазана глава Ще продължи да чака китката цветя ****************************************** Аз скоро срещнах те случайно Погледнах изпод вежди с поглед зрял Но всичко туй е обичайно Да срещнеш ти случаен екземпляр. Не забелязах в теб жената Която само месец след това От първи поглед – непозната Любовен храм в сърцето ми скова Обилно ме гости с блюдата Неподозирани от мен преди Узнахме и от божествата Коя любов не може да вреди Но влюбен в тебе до полуда Аз разума оставих настрани А нашата любов е луда – От двете на балкана сме страни Но туй не е за нас бедата Нас друго притеснява ни,нали? Различни,че сме е вредата Нас туй ще ни потиска и боли.

Моята приказка Ако вече си във този свят, моля те, при мен ела Аз зная, че от приказката стара за мене си дошла Спомням си сега, че също там и аз някога живях Но омагьосан бях, и не зная как тук се озовах Да, това е място чудно, красиво, с богата и дивна природа Но е населено за жалост то със лоши и злобни хора Дълго вече тук живея като в безкрайна, черна нощ В този свят от кого измислен тъй сбъркан, зъл и лош Но това не е родината моя, и не е това моят живот Аз роден съм във страната твоя и син съм на твоя народ Дори не си спомням сега какво е да бъдеш свободен Тук, ако търсиш права, веднага ще бъдеш поробен Не издържам аз вече да гледам как изнурений роб Се труди безспирно за господаря жесток Не, не може един да умира от глад А друг върху трупа му да издига палат… А свещеници противни, слуги на хора алчни и безбожни Скрили суджук и вино в джоба И забравили отдавна бога Проповядват днес пред роба Покрили големи кореми с расата: ”Търпи и ще си спасиш душата” Презвитерят, суджука дъвче и повтаря Че теб във рая ще гощават А докле си на земята Ти почитай господаря! Но кажи, живот ли е това – Кога край теб богатите минават Да стоиш с наведена глава? О, ти, Боже на крадците и лъжците На папи,патриарси и на властни олигарси Мигар си забравил вече, че има хора тук чудесни Хора скромни, бедни, вярващи и честни Защо хората делиш на сваи и на чужди Щом всички имаме еднакви нужди? Нима опитваш да покажеш със това Че хората създал е и бог и сатана И защо кажи ми, да работи някой може А не могат чадата твои знатни и богати Но къде си ти, мой, мили, Боже На мнозинството хора праведни и святи? Изглежда над този свят, добрият Бог, няма власт Но затова пък дяволът крилат, обладал е всички вас В тази страна където по принуда живея сега Всичко изглежда изящно, красиво Денем всеки се движи напред и назад Но нощем настъпва истински ад Хора не излизат по улици или площади Страхуват се от банди и засади И макар че градовете цели светят и лъщят От тях като от дяволски огньове се боят Има сгради високи до небето И даже мостове и над морето Но в тия градове от стомана и стъкло Нито има щастие, нито пък добро А вечер по улиците празни Се лутам изпълнен с болка и тъга С любов дарявам хора разни А сам обричам се на самота Тук изгубих вяра и надежда Изгубих приятели, мечти Сънят ми само нощем ме отвежда В забравените приказни земи А болка, скръб, печал в съня не съществуват Получаваш всичко за което си мечтал Боже, нека всички да сънуват И ето, с теб летим върху нашите мечти Тъй високо в небесата като светещи звезди После дълго във небето ще белеят две следи Там оставени от наш`те лудо влюбени души Но денят процеп си намери през разместените щори И с бързи, тихи стъпки стаята обходи Слънчев лъч целуна меките ми бузи Светлината се усмихна в стаята и ме събуди И всичко се повтаря всяка нощ и всеки ден – Сънят обгръща ме със топли длани После утрото отнема те от мен А както в приказката нявга всяка нощ Бих искал аз отново да танцувам, да запея Но сърцето ми кърви и мъката не мога да излея И душата ми скъри, че към тебе няма мост Обречено,боли сърцето не за първи път И отекват ударите все по-глухо В изтощената ми грешна плът Споменът бегъл за теб крепи ме само – За душата чиста и прекрасна И за стройното ти фино тяло Мечтая да те видя сгушена до мен Когато се събудя сутрин рано Ах, как жадувам да сложа пак ръка На крехкото ти нежно рамо Но продължавам да съм в този свят Като в грозен сън, пробуждане от който няма Спаси ме докато съм още млад И оттук ми обещай, ще тръгнем само двама Чувам песничка една,която нощем пееш ми в съня Тези думички познати, тъй приятно гали ги гласа ти: ”Истината ражда любовта, а лъжата я погубва И се крие щастието в любовта, а във омразата – смъртта” Дошла си ти, магията да развалиш Но дали ще ме познаеш Ами ако сгрешиш!? Забравил съм те също аз, тъй дълго тук съм вече А приказката наша де е Кажи ми, колко е далече? Да те срещна, дълго аз мечтая Но ще те позная ли – не зная Не отминавай ме и ти А очите си красиви в мойте насочи Ако и това не забележа Значи идиот съм и невежа И защото срамежлив съм аз и скромен Щях да те изгубя в тоя свят огромен Но ти извика ми да спра и се обърна След което ме целуна и прегърна Моите ръце се изпотиха, а краката ми се подкосиха После сякаш ми поникнаха крила и аз уситих, че летя С целувката си нежна, ти, черната магия развали А сега те моля говори и за живота там ми разкажи В приказката да се върнем как копнея Днес отново чувствам, че живея От приказката наша идваш ти Вяра и любов във мене възроди Че живота ми направи пак реален Ще ти бъда вечно благодарен Вият се птичките пойни над нас И весело с криле пърхат и пеят Сърцата наши лудо туптят И като жар негасима греят Появи се ти и погледни Как слънцето по-силно блести Чудо ли някой днес сътвори Не, Божие чудо си ти Гласът ти е като на пойна птичка Смехът ти е камбанен звън Усмивката ти – като ярко слънце А допирът до теб, е сбъднат сън Хванахме се за ръце и полетяхме Над долини, гори, поля И далеч зад нас в мъгла остават Непоносимо лошите неща Сред облаци, щастливи с теб се носим На белите криле на любовта Все натам, където сме родени Към наш`та приказна страна Облаци и слънце, дървета и скали Всяко стръкче днес говори, дори ручеят шепти Всички казват, че си ангел, че от далеко си дошла Казват, че толкова красиви са само нереалните неща Но звън разнесе се. Звън ужасен Будилник гневно до главата ми звъни Всичко туй било е само сън прекрасен И пак събудих се самотен във зори И отново по улиците крача Мрачен, без цел или задача Хора покрай мене като мравки работливи Сблъскват се и отминават по пътеки невидими Безчувствен, блъснах някого и аз Но повдигайки клепачи натежали, от изненада занемях Усмихна ми се тя! Позна ме! Земята не докосвах вече аз и на седмото небе се озовах Сънят все още ясен бе пред мене Но виждах я сега в реално време Не можех да повярвам, че тя стои отсреща След съня прекрасен, това бе втората ни среща Невярващ все се щипя аз, но буден съм това е факт Значи чудеса се случват и наяве и днес щастлив съм пак От очите ми сълза се стече, и после още не веднъж и дваж Единствено на Бог сега се моля да не е това мираж Днес приказка нова започваме със теб Но нея ще довършат децата ни безчет Знаеш ти, че не година-две те чаках аз А цели двадесет и пет Но зная аз, че всички ще четат Приказка с герои като мен и теб

О, принцесо на старата земя При теб да дойда очаквай скоро! Години си очаквала мъжа Който да обича толкоз много Години си прекарала в тъга, Но вече няма да си ти сама. Родена си за да си щастлива! А някой грубо в този адски свят Отнема усмивката красива; На устните ти аления цвят; На сърцето песента звънлива, А пък в душата ти гради той ад. Но ето, узнал за таз орис зла, Дошъл от дълбините на нощта Дракула, напуснал свойто царство, Преборил се юначно със смърта Той, спуска се от любов изгарящ Да утеши изстрадала душа. И о, чудо! Тоз слуга на ада С неземна нежност и с любовен плам, На Мина, пред ложето застана – В сърцето му, не кръв бесней, а жар. Поглежда с очите си пламтящи Чертите ангелски на таз жена – В плен от магията на любовта Омагьосан от добрата фея Ще е влюбен той навеки в нея… И как плахо Дракула пристъпва – Звяр страшен пред който всеки тръпне… Но сега тъй чаровен, мил и благ От ада тръгнал в неуморен бяг Се спира чак пред тоз любовен праг. Как тихичко прошепва във нощта. Изтръгват се любовните слова… За първи път на грешната земя Дракула, опознава любовта! До теб приседнал в твоите нозе Цяла нощ бих свирил на китара. А щом отвориш сънени очи Аз ще ти запея песен стара. И тогава с твоя нежен глас Ще ми прошепнеш две думи мили… Тогаз над теб ще се надвеся аз И отдадени на страсти диви Ще полетим в небето в този час, А злото ще оставиме зад нас. Тъй върху крилете на мечтите Как щастливи ще са ни душите!… Дракула 20.07.2008 11:46 ч В.Търново

Фея на нощта Тази вачер облечена си в бяло И струи от тебе светлина Такова чудо до днес не е видяно Ти ангел би била ако имаше крила Звезди в косите ти блестят А в очите ти оглежда се луната Прилепи край теб летят И тихо шумоли гората Вървиш, а земята не докосваш Летиш, но си без крила Нe си човек, не си и птица Ти си нимфа, фея на нощта Виждал съм те и при изгрев, и на залез Често идваш ми дори в съня Бих направил аз каквото кажеш Защото омагьосан съм сега Врата насред полето се отвори и с усмивка каниш ме при теб нагости Но таз врата дали към рая води (където днес блажат) Или при дявола, който днеска пости

Върни се Без теб животът тъй бързо си отива Но с теб е всичко като в приказка красива Умирам всеки ден когато теб те няма Но възкръсвам аз отново щом сме двама Не казвай, че си тръгваш пак принцесо мила Да те чакам да се върнеш не ми остана сила Кажи ми лек, та когато си далеко На сърцето клето да му бъде леко Винаги изпадам в ужас аз, когато тръгваш си за вас Не карай, моля те, отново ти, да ридаят две изстрадали очи Моля те, не заминавай! Багажа остави! Спри! Почакай! При мене остани! Но твърдо си решила да се върнеш в родното си място Значи тука ме оставяш сам, това е ясно Самотата тъй често ме обгръщаше с прегръдка гнусна А днес поднасяш ме пред нея, като агне на закуска Само ако знаеш ти как ще ми тежи и ще боли И колко празна ще ми е без теб душата Щом свирката внезапно, ушите силно проглуши И подкара машинистът бавно, бавно влака И последният вагон изчезна бавно в хоризонта Ех, да бях сега редови войник на фронта Смъртта, призовавал бих дори без думи И с гърди посрещнал бих безброй куршуми И виждам как край мене притъмнява Падам – покрай мене само плява Върни се мила! – но е влакът толкова далече При мен ела! – ала веждаш вече ти морето Да те видя искам, преди да ме обгърне мракът Да те прегърна ща, па тогаз се пренеса оттатък И повдигайки глава,във кръв облян,опрян на окървавения си лакът Отправям взор с надеждата една, да видя за последно влакът…

И ЗАСТАНА ТИ НА ПРАГА – САМАТА КРАСОТА ОТ ОЧИТЕ ТИ ИСКРЯХА СВЯН И ЧИСТОТА ТОЙ ДОКОСНА ТИ РЪЦЕТЕ И ПРЕГЪРНА ТЕ В НОЩТА КРЕХЪК КАТО НЕЖНО ЦВЕТЕ ВПИВАШЕ ВЪВ ТЕБ УСТА ЗАДЪХАН, ВЛЮБЕН, ЛУД ПО ТЕБ ОТ СТРАСТ РАЗТЪРСВАН БЕ МЛАДЕЖА НЕ МУ ИЗПРАЩАЙ УЖАСА СВИРЕП ОСТАВИ МУ МЪНИЧКА НАДЕЖДА ЧУЙ МЕ МОНИ! ВСЛУШАЙ СЕ ВЪВ МУЗИКАТА НА СЪРЦЕТО КОЯТО БУЙНАТА МУ КРЪВ СЪЧИНЯВА, ПРИ КОЕТО: ОЧИТЕ ПЪЛНИ СЪС СЪЛЗИ СЕ СРЕЩАТ СЪС ЛЮБОВЕН ПЛАМЪК ОТ СБЛЪСЪКА ИМ РАЖДАТ СЕ ИСКРИ СГРЯВАЙКИ СЪРЦЕТО ТИ ОТ КАМЪК НО НЕ, НЕ, НЕДЕЙ СЕ ПРОТИВИ НЕ ГО ОТБЛЪСКВАЙ ТИ ОТНОВО НЕ ЗНАЕШ ТИ СЪРЦЕТО КАК БОЛИ И ЧЕ ДА СЕ ПРЪСНЕ Е ГОТОВО НО ТИ ГЛАВА ИЗВЪРНА И СИ ТРЪГНА ЗАХЛОПНА БЪРЗО ТЕЖКАТА ВРАТА С КАМА СЪРЦЕТО КАТО ЧЕ МУ РЪГНА И НЕ ПОЧЕТЕ С НИЩО ЛЮБОВТА СЪКРУШЕН, ОТЧАЯН ТОЙ СЕ СВЛЕЧЕ ИЗГУБИЛ БЕШЕ ВСИЧКО НА СВEТА ТАКА УМИРАЩ ТЪЙ СИ РЕЧЕ: Е, ТОВА Е МОЯТА СЪДБА… И СТАНА, ТРЪГНА ОМЪРЛУШЕН… „ВИНАТА СИ ПОЕМАМ ЛИЧНО АЗ НЕ СЪМ БИЛ СИГУРНО ПОСЛУШЕН ЗАТУЙ МЕ Е ЗАБРАВИЛ ДЯДО МРАЗ” В ОЧИТЕ ПАК НАПИРАХА СЪЛЗИТЕ А В ГЪРДИТЕ – САМОТНА ЛЮБОВТА… МАКАР ЧЕ СБЪДНАХА МУ СЕ МЕЧТИТЕ ТОЙ ЗНАЕЛ: САМО МИГ ЩЕ Е ТОВА СЪЛЗИТЕ –ВЪГЛЕНИ ГОРЕЩИ ИЗГАРЯХА МУ БУЗИТЕ В НОЩТА ДУШАТА – СТИСНАТА ВЪВ КЛЕЩИ… А ТЯЛОТО… ЗОВЕШЕ ГО ПРЪСТТА И ИЗПЛУВА ДЯВОЛЪТ ОТ МРАКА И ПРЕДЛОЖИ СДЕЛКА НА ЮНАКА ИЗГЛЕЖДАШЕ КАТО ПОДАРЪК ДАЖЕ НА КОЙТО НЯМА КАК ДА СЕ ОТКАЖЕ И ИЗОСТАВЕН ОТ СЪДБАТА ОТ ДЯДО КОЛЕДА И ДЯДО МРАЗ ЗАБРАВЕН И ОТ ТЕБ САМАТА – ПОДХВЪРЛИХТЕ ГО В ДЯВОЛСКАТА ПАСТ …УСМИХНА СЕ . БЕШЕ ТОЙ ЩАСТЛИВ ЗА МИГ БЕ ВЛЮБЕН ВЪВ ЖИВОТА НО ДА ПОВТОРИ ТОЗИ СЪН КРАСИВ ЗА СМЪРТТА ЩЕ СМЕНИ ЖИВОТА 30.12.2008 г 20:17 часа НОВА ГОДИНА ЛЪХА МЕ СТУД ОТ ПЛАМТЯЩА КАМИНА… ВЕСЕЛА ГЛЪЧ ЛИ ДОЛИТА НАСАМ? АХ, ВЕЧЕРТА БЕ НА НОВА ГОДИНА!… А ПЪК АЗ ЧУВСТВАМ СЕ ТОЛКОВА САМ. БЕЗУТЕШНА МЕЙ МЪКА НАДВИЛА В ТОЗ САМОТЕН А ПРАЗНИЧЕН ЧАС. МЕН ЗАЩО МЕ Е МАЙКА РОДИЛА ТЪЙ ДА СТРАДАМ БОЛЕЗНЕНО АЗ? ДВАНАДЕСЕТ…ВЪНКА САЛЮТИ ЕХТЯТ НО НЯМА ДА ИМА ЗА МЕН БЛАГОСЛОВ АХ, ВИЖ ЗАРЯ КАК В НЕБЕТО ЦЪФТЯТ… КЪДЕ СИ СЕГА ТИ МЕЧТАНА ЛЮБОВ? 31.12.2008 г. 18.55 часа

И на кого да вярвам, аз не знам На попа Богомил, за чиято святост няма спор Или на политика – попа Христофор Дето с кръста Божи, бие стари баби На митинги, по улици и по площади Ако питам него що е Бог? – ще ми рече: “Бог ли? Бог е върл капиталист И ще затрие всеки комунист” Разколебан, погледнах към небето Откъдето закриля ни отецът Богомил -Кажи дядо попе, човекът що е? И рече той: -Ето що аз зная: От тялото на ангел, човек е сътворен Който Сатаната от третото небе е взел Но на душата му творец Е самият Бог-Отец И сътворен Адам бил от седем части: Тялото му – от черната земя А пък кръвта – от морската вода Коси му от камък Сатаната сложи А диханието – от вятър и от дъх Божи Разум, от облак му наля Очите му – от Слънце и роса А пък човек за да е това И да се отличава от други същества Сътвори му той от ангелската бързина И от смях и плач от божиите небеса Загадъчна и неповторима – мисълта 11.06.2008 г. 19.55 часа

Ах, ти ,мила, прелестна, Павлина Не стихове бих писал в твоя чест Бих ти дал душата ми ранима Тъй теглила в живата ми злочест Бих ти дал сърцето – още детско Тъй страдащо на вашата Земя Наранен съм аз от всичко светско И тръгвам си…ах, нещо заваля Не тъжи че скоро ще замина Ти спомена за мене запази И притвориш ли очи, Павлина Ще дойда аз със първите сълзи… Дори вселената не ще ни раздели Макар от две планети да сме аз и ти Тихо на уличката стара Вековечний дъб зелен Сред утринна омара Ствол изправя уморен До него пък липата млада Клонки клати и с листа шуми Пее песничка позната А дъбът облива се в сълзи Ех, какъв юначен беше Преди много векове Под кората му туптеше Младо, каменно сърце А днес с провисналите клони Не ще липата впечатли В гръдта след толкова години Сърце от корк едва тупти 12.06.2008г. 01.11 часа Цветни връзки Сияе горския зюмбюл Волно веейки пискюл Хванал нежно за ръка Малка момина сълза. С дъхав и омаен чар Й поднася своя дар Най-искрено и безрезервно От ухание неземно. И тъй със багри безподобни Неповторими и неръкотворни, С трепет очакваше милувка, Но не и с поза или преструвка, А, с любов с ухание на теменужка От лъчезарната си дружка. А тя с камбанките си бели Тъй звънливо и игриво, Плахо,но и закачливо Показваше на своя кавалер Свенливо отронвайки сълза – Неповторимата си красота. Обнадежден,стоящ наблизо, Наблюдавал уж невъзмутимо – Мак – червен със титла благородна И осанка величествена,горда, Заел представителна поза, Произнася пламнал реч любовна Във стихове и проза Пред една омайна роза Без теб Изгубихме се с тебе толкова отдавна След кратки мигове на радост и шеги Но съдбата зла отнесе те зад океана И необятен той завинаги ни раздели Без теб нощта е дълга и студена И неизбежно идва тя след всеки ден Със болка страшна от душата наранена Да дойде как очаквам утрото при мен Книжки аз чета и препрочитам Но секундите са като часове После музика си композирам А минутите са векове Телевизора реша да включа А часовете нижат се едва-едва И стихове понякога си пиша Но интересува ли го някого това А когато слънчев лъч лицето ми огрява И изпълва той сърцето ми със топлина Мрака вътре в мене като с факел озарява И заспивам чак тогава със отпусната душа Знам че слънцето ме гали Но сънувам,че е твоята ръка Която буен огън в мен разпали От който някога ще изгоря О,не искам да се будя Сам ще съм извън съня А в него съм със всички хора Които най-обичам на света Но сънят желан и сладък Знам,пак ще бъде кратък Ще го прекъснат разни звуци От животни,хора,камиона за боклуци Но винаги със сънищата чудни Така случвало се е и преди И ще продължават все да ми отнемат Дори и най-красивите мечти И ето че пак съм буден Държа перото във ръце И описвам си живота труден И празнотата в моето сърце И денят минава – Наближава вечерта И всичко се повтаря До идването на смъртта

Бързо си нощта отива И зове звездите вечни Светлина деня разлива Над Балканите далечни А луната сърп извила Между облаци прозрачни Жъне като сърп на нива Сънищата ни прекрасни По листенцата зелени,росни капки Като изумруди провиснали блестят От цветни чашки,пъстроцветни Пеперуди пият пролетен нектар По клонки слънчевите зайчета Препускат,сякаш са звездите слезли И сенки бързичко под храстчета Изчезват,като че в бърлога влезли Пролетта за живот събужда всичко живо А на живота пролетта е нашто детство мило

You're almost out in the yard

Невесто белоръка,румена и млада

Ta kovani menci narami

And with cold water the hero was greeted

That he rode a young horse

He comes out of the dam tired

Therefore, dissolve widely

Heavy locked doors

He hid in his bosom

Armagan wears for you

На фронта го намерил – окаляно и мало

Single white swallow

On the cobblestones the stallion with the horseshoe blows

And sparks scattered like countless stars

And on top of it the levent stands up

Сякаш не човек, а Хала

He fought against the unequal enemy

He has been injured more than once

And although the bullet chest his money

He did not leave his comrades again

И героят язди гордо, смело

Да го посрещне е излязло цяло село

Everyone is happy and singing songs

And with flowers in front of him the road is paved

With orders for bravery on lapels

Approaching the familiar doors

Ех, дано юнакът да намери

Своите изгубени мечти

Изворът на любовта С лекота душата ми полита Сред ясносини небеса Да дири малката Лолита Що чака нейде по света Навлязла във пространствата безбрежни На царството на любовта Сред музика от звуци най-блажени И тъй неземна красота Душата ми – душа съзира Ярко как пламти от доброта Тук навсякъде любов пулсира Това е извърът на любовта И посреща ме с любов Лолита И с нектар от цъфнали цветя Като светица с ореол обвита Ми разкрива тайните на любовта С безмерна обич аз изправям се пред нея На твърд не стъпвам,а във въздуха се рея И безмълвно редя думи неизказани… Навеки от любов са сърцата ни белязани Всяка моя мисъл спира Огън от сърцето ми извира Душа и тяло нямат мира Тука раят се намира Душите ни – гълъбици бели Политат из сияйни небеса Тука няма болка и раздели Тук е вечна Любовта Из небесните простори Ний летиме без крила С мене няма кой да спори Че веч открил съм Любовта 10.06.2008 г 17:00 часа

Щастието Деде, щастието кажи ми где живее? – Пита мърляв, дрипав малчуган Казаха ми, че който го намери Ще е навред почитан и желан Старецът приседна леко Погали бялата брада Момчето сложи на колене И изтърси от лулата пепелта Притча стара заразказва На невръстното дете Как сиромахът станал е щастлив А царят във богатството си – не Извлечи сине от притчата поука И не мечтай за богатство и пари Не увличай се по туй що те учат То щастието синко само ще се яви Щастието днес е дума безизразна И толкова неясна И със злоба, егоизъм, завист и омраза Към него сам стреми се всеки тук А то единствено е постижимо Ако желаем го на друг 22.12.2007 г. 14:28 часа

Различни Ако раждаме се ний еднакво Както Бог е тъй решил Защо твърдят едни,че сме различни Нима е нещо Той сгрешил Аз ли само виждам в хора черни,жълти,бели Едни и същи мисли,чувства и дела И представа нямам аз кое дели ни Щом устроени еднакво са нашите тела Разлика във нази има Но я създаваме сами А света не срещаме ли голи-голенички Ил се раждаме с корона и пари Различни всички сме били Различни казват, но в кое По цвят, по реч, във вери И в какво ли още не Но и кръвта и сърцето ни едно е И истината е винаги една Тогаз защо са ни различни вери Като равни сме в живота и в смъртта 22.12.2007 г 14:00 часа

Малина,Къпина и младата Калина Възгордяла се червената малина Че била е най-красива Най-нежна и люблива В чорбаджийската градина Все се кипри и оглежда И самовлюбено нарежда: “Аз съм чудна хубавица Тъй съм сладка,толкоз вкусна Най съм млада,ароматна Аз съм тъй невероятна Толкова неповторима Аз съм приказно красива” -Братовчедке и ти на мен Не можеш се равнява – Обръща се към близката къпина -Виж се ква си мургава, ронлива И си толкоз крива и бодлива А каква си вече стара Та подпираш само ти дувара И от хората си нежелана На сянка захвърлена накрая -Не се надувай толкоз мила – Отвръща И мъдрата къпина -Макар да си ароматна,примамлива Не ти си най-сладка и красива Най-обичана и лична В нашата градина Винаги била е Младата Калина Кога с песни край нас оплевява И кога с вода ни жажда утолява С красотата своя нийде невидяна Самото ярко слънце заслепява

Ако понякога явявам се в съня ти не ме отблъсквай,не ме пъди ще бъда там какъвто ти поискаш и моля те, не се буди! Поне в съня си остави ме да обичам Поне тогава свободен да съм позволи Бъди и ти такава, каквато искам И не което казваш, а което искаш направи В съня ще бъда нежен, мил Такъв какъвто винаги съм бил Но ще съм и много променен Както искаше преди от мен Знам защо си ти унила Случиха ти се безброй неща И знам, че нямаш вече сила Да приемеш любовта Но проблемите си от живота Не пренасяй във съня Там щастлива да намеря Очаквам твоята душа Да чета в очите ти тревога Като с нож пробожда моето сърце Ще направя аз каквото мога Усмивката да върна в твоето лице Затова без глас те моля Приеми ме във съня Оттам подай си нежната ръка И преведи ме през вълшебната врата Аз знам,че в сънищата чудни Се случват най-хубави неща И когато утре с теб сме будни Ще ги повторим през деня Да опиша колко си красива Слаб съм със речта Да те видя истински щастлива Тава е моята мечта Ще идвам вечно тих и скромен Ще нося живи, дъхави цветя Да чакам дълго аз съм склонен Да ме приемеш във съня Но и дори да не сънуваш мен Във мислите си пак ще дойда все тъй непримирен Ще ти погаля косата златна, Ще те целуна… и ще си отида просълзен

I lived for you

I died a hundred times to keep everyone alive

And I suffered forever to make others happy

Със шепи обичта си вред разпръсквах на доверие…

А какво получих ли? – само присмех и презрение

Но продължавах да обичам всички, и…отново оскърбление

I don't understand the world at all

And he's twice less than me

I don't even know who I am and what I have become already

Am I still alive or has my soul flown away?

Част от мен е буца лед, а друга – нажежена лава

Five elements are raging in me

But none of them prevails

Чувствам, все още чувствам!

And my body shrinks in pain

Значи ли това, че още жив съм

Или е знак, че в ада се намирам

Тъмнина и влага, захладнява

But that's not what the devil said

Очи отварям – мрачно е, вали, не спира

Зная, че обичате дъжда

And I fell in love with him now

Because it masks tears so well

And this is how I came to life again

За сто и първи път, но до кога ли

And I see more and more smiling faces

What are the thoughts in my mind?

And like the pendulum of an old wall clock

I move back and forth between life and death

But it's all my fault

And I will never blame anyone

It's time to die again

To make others happy

And death grabs my throat again

Let everyone be alive

And my body writhes in pain as if burning in a furnace

And my soul is trying to separate from my body

2005 г.

The dragon from the old book

You enclose my dreams with bars

You hold my soul in chains today

You don't die of loneliness, you say

But you walk free among the people

Only an old book keeps me company

With trembling hands I turn the pages blank

In the middle only a page crumpled one

There is a drawing of a dragon with outstretched wings

The fire-breathing dragon flying through the pages empty

Please materialize and fly to me

With a fiery breath to melt the shackles hateful

And my soul flew free again

And God heard my request and sent the dragon

Or the winged devil flew in alone

Но влетя при мен излъчващ ужас, студ и страх

And he removed my shackles in one fell swoop

Then my body made dust

And my soul was sent to the devil's world

And now I'm a bloodthirsty vampire

And hated by all people

24.02.2007 г.

03:00 часа

Like a war

Like after a tough battle

From the youth disco

They come out leaning against each other

Gorgeous girls and bachelors

Swaying tired

Like badly wounded

Girls with breasts like a pair of watermelons

In the cold of the night, shins move

С одърпани бикини – по монокини

On the ground fashionable blouses drag everyone

That the darlings were hot

От секс и танци луди, алкохол и наркотици

За които на момите – мама, тате дали са парици

“Война е!” Реват гърлата мощни

The boys-brave and virgins ex

And cats and sparrows tremble

От тез дечица мили, наши

Обръщащи на екс пълни чаши

За дискотеките юнаци, намират се безчет

Но недай си Боже, истинска война настане

Страната родна няма кой да ни опази

Обзор – 2007г.

Вината Празна стая Празна е душата Празно и объркано тупти сърцето Празни мисли Празен е живота Празен е градът без теб Какво натравих аз Или ти направи всичко Аз ли нещо съгреших Или ти мен разбра погрешно Боли ме не сърцето днес А несправедливостта гризе душата и ума ми Не намирам само в себе си вина Да съм допуснал грешка?!? – Човек съм – да! Но да стоварваш върху ми греховете на света Това е тъпо, грозно, некоректно Спомени красиви разтуптяват ми сърцето изтерзано И сълзи болезнено се стичат по тялото ми бездиханно Но отнякъде се чува глас – гръмовен, нечовешки: “Стига си ревал! В ръце вземи се и мъж бъди! А вината нека да тежи на този който заслужава Нима свършил е светът Щом набеждават те тъй несправедливо Изживявай винаги мигът Животът е като виното горчиво Не можеш я забрави, но да си без нея избери И помни, че тя помогна ти да възмъжееш А ще намериш и друго нещо, разбери За което ще си струва да живееш!” 25.09.2007 г. 16:30 часа

Мислех си: ще мине време Ще забравя, че била си с мене Но болката със времето не отминава А дори все по-силна става Мислиш си, че само ти си изживяла Безброй трудни и болезнени неща Но ако знаеше за болката в нощта Ти никога не би ми завидяла Тъжно ми е. Болно ми е Мъчно ми е. Без тебе аз умирам И изпаднал в някакво безвремие Сърцето си как искам да бронирам Къде са ти сега ръцете нежни и прекрасни Къде ти са косите копринено лъщящи Къде ти са очите диамантено искрящи Къде се мила? Къде си ти? Къде си? Без теб очите ми са тъжни И красота никога не ще съзрат Без теб ръцете ми са празни И напразно само въздуха прегръщат Без теб душата ми самотна е Както винаги без тебе е била Без теб животът ми не струва И пукната пара За нищо друго аз не мога веч да мисля За нищо друго, Дулсинея, освен за теб Ти бе смисълът в живота ми напразен Ти бе мойта радост, но радост ти си и за друг Е, аз си тръгвам, сбогом мила И спамняй си понякога за мен Живота да пребориш ти оставям мойта сила Но пак за тебе ще се грижа и от онзи свят Обичах те както никой друг не е обичал Обичах те както трябваше да ни обича Бог Обичам те дори сега, когато те напускам Ще те обичам и когато вече ще ме няма тук 19.01.2007 г. 00:12 часа

АРМАГЕДОН Сред дяволи черни с опашки лъвски сега живеем И пред демони в огън пламтящи всички хора немеем Появиха се неотдавна тези бездушни твари И Сатаната от зли хора повикан тук ад направи Духове злочести човеците преследват и плашат И от очите им искрящи те шанс да се укрият нямат В пещери спасение търсят едни Други стаяват се в тъмни мази Където пък безпощадно връхлитат вампири И хората превръщат в чудовища уродливи Мисли страшни съзнанието им превземат И планове ужасни в главите им зреят Ужас обхванал е цялата планета Навсякъде само оргии, кланета Тъмни облаци от безбожност и човекоразложение Възпират невъзможния ми порив за избавление Безплътните демони шумно пируват доволни И изгубвам всяка надежда сред ширещи се страсти долни Приключвам днес с частта първа Във опити света да преобърна Сили нови нужно ми е да събера От Злото да избавя грешната Земя Зад сиви планини Слънцето се скри Истарата Земя стана пленник на нощта Непрогледен мрак навред се разпростря И на злите сили настъпи пак часа Дочувам стенания и плач И долавям ужас, страх Страдат хора забравени от Бога Да стоя така повече не мога Вече време е Трябва да вървя Земята чака ме Аз ще я спася Неравна ще е битката Безмилостен – врага Но с чест приемам аз Своята съдба 13.11.2007 г. 03:23 часа

НОВИЯТ ВЕК В хоризонта новий ден пулсира И крилете си над нас разстила Като дошъл от други свят пророк И със изгрева ни възвестява Че настъпва безвъзвратно края На този век тъй мрачен и жесток Тръпнат в ужас жалките тирани Че като безжалостни пирани Измзъчвали жестоко всеки роб – Бездушно са редили гроб до гроб Ще да свалиме тежкия хомот И дружно изградиме нов живот За тържество на трудовий народ И за прогрес на благ човешкий род Над главите новий ден пулсира И града тресе със страшна сила Като дошъл от приказка живот Кой ли свободата ни дарява Отбелязвайки юначно края На този век омразен и жесток Над нази Бог смили се този път И дишаме свободно с пълна гръд Деня огрява ни като светлик Започва век свободен и велик 05.03.2008 г. В. Търново

ЗА ЛЮБОВТА НА УТРЕШНИЯ ДЕН С неземна нежност прегръщам ти писмата Преглеждам снимките ти – спомен стар С безкрайна болка зова отминалото време В нощта безкрайна пак останал сам Смътртта напира да ме вземе А за живот със тебе бях мечтал… Но ах, очите ти като кристал Пак тъй сладко вглеждат се във мене… И няма друга в нашето съвремие Тъй способна като тебе на това… Но в миг като мимолетно видение Припламна…и остави ме в тъма Едва ли има като теб особа Да обгърне тъй душата ми със плам И едва ли друга е способна Толкоз обич да посее в мен – не знам С твоя чар и нежност, с топлота С обичта си тайно през нощтта Там дълбоко в моята душа С тухли от любов и доброта Съгради ти храм на любовта В живота тъй несправедлив, безумен На теб завинаги се вричам Живяхме в свят блуден и разгулен И не разбра ти колко те обичам… …Звезди, небе тъй жално молят Да те върне утрото при мен Аз паднах, паднах жертва в боят За любовта на утрешния ден 09.06.2008 г. 16:07 часа

Сред звездите Покоси те болест тежка И тъй бързо изгоря Потъна любавта младежка Дълбоко в черната земя Но знам, душата ти е там Където светят всички живи И ням те търся и не знам Обичта ли те погуби Над гроба ти в сълзи се къпя Невесто моя, златокоса Душетровна мъка ми разкъсва Сърцето дето аз те нося Без теб живота чер е Тъмнее старата Земя И слънце веч не грее Не свети малката Луна И ден и нощ в тъмата Редят се спомени едни Що дума край реката Ти – Слънце на моите дни На небосклона тъй високо Блестят рубинени звезди Но днес в сърцето ми сиротно Безжалостна, Смъртта гнезди Зоват светулките небесни Към полет в този тъжен час Там чакали ме дни чудесни… Аз знам – сред свои ще съм с вас 07.06.2008 г.

Тъй вирнала важно глава Говориш празни слова Бръщолевиш какво ли не Но не се чувстваш добре Когато аз заговоря Запушваш бързо уши И пак ми хвърляш отгоре Думи обидни и зли В света изплетен от лъжи Омагьосана си ти И наричаш любов това Да нараняваш с слова Но когато се пробудиш Ще има да се чудиш Било ли е кошмар това На сред грешната земя Боледуваш ти от злоба Боледуваш и от гнев Но мога ли от таз прокоба Да те избавя още днес

SPRING AWAKENING

Spring arrives at a new address

And look at the rising sun today

How with your warm golden palms

Fatherly stroked his native Balkans

And from peaks and ski slopes

With his hands countless radiant

Quickly remove the snow vest

After a harsh winter, no longer needed

They drove the green grass

The graceful deer came

And clear streams sang

On meandering stony

And heads came out of the snow

The earliest flowers of all

Какъв прекрасен ден!

Sweet-voiced birds

They are soaring in the sky

And a tiny heart

From love so pure shine

And winged by the enchantment of a sunny day

Everyone is inspired

Saturated from the air

With spring vibration

Elegant crocus and lovely snowdrop

Like a boy and a girl in love

They look into each other's eyes shyly

They soaked up the sun's rays

They looked at each other tenderly for a long time

The crocus is strong and the snow-white peanut

And the cuckoo looked at them from under his eyebrows

And he stood important next to the tender buttercup

The yellow is strongly felt

And mad with spring feelings

Безумно влюбен – със листа

He hugged the white girl

And here are the first flowers

Със крехки, тръпнещи стебла

Hold gently with the leaves

And they meet spring with joy

*************************************

SPRING MOOD

On this magical sunny day

It's as if everyone has a birthday

And children and young people

With his longings

And girls and bachelors

With love chatter

Even grandparents

Among the woods and meadows

They indulge in merriment

And tender passions

It's just that we are all subject

На пролетното настроение

05.02.2008 г.

15:05 часа

НАЗДРАВИЦА ЗА СМИРНЕНСКИ Светът е непочтен. Светът е лош. Светът е мрачен, зъл и прост Вече няма съвест, няма вече правда, и няма вече чест Има само подлост, ненаситна алчност и безконечен гнет Дойде времето на Дявола, на предателя, на мора Сега е времето на всичките ония лоши хора Те света направиха на ад и приеха Дявола за брат И обречени сме всинца до един да изчезнем от Земята яко дим Във кръчмата по масите се лее вино, бира Дамаджани със ракия и кисела туршия И търкалят се по пода шишета, чаши, кани Въргалят се и първите паднали пияни “Наздраве!” – звънкат чаши. -“Да пием за поета дето беше казал: “Ах, братко и ти ли!…Ех, кой да те знай!”… “А както сме се с теб напили…какво във къщи чака ни, познай!” “Наздраве!” – вдига други тост: “И как го казваше поета описал ни още преди век?”- “Без чест ли си! Прави ти чест!”… Но не всички хора днес са зли Тук-таме се раждат вече и добри Но ще се реши ли някой смело да ги поведе Срещу опашатия с козелското лице Богът на Злото е казват днес господар А на Доброто де ли е Бога – Господа стар Чул въпроса, прегърбен старец, белобрад Спира той изнемощял от продължителен глад И заразказва на младите бавно за време оно За страшната битка между Добро и Зло Как хората от алчност, жажда за слава и гладни за власт Отрекли се от Бога и хвърлили Земята в Сатанинската паст И днес е Богът сам във планината Във вериги окован – там върху скалата От хората изоставен и трижди забравен От векове без трохица и без капчица водица Но стои все тъй достоен Опрян на каменния рид Стои като дъб вековен Сам сред блокове гранит 30.11.2007 г. 17:09 часа

РОБ НА САМОТАТА

…И спомняш ли си? Каза ти,

That you lack freedom

И ето че съм вече роб –

Беден роб на самотата.

And she grabbed me by the throat

And I barely live on water and bread

And how free I felt

Когато мила бях със теб…

*************************

ИЗГУБЕНА ЛЮБОВ

И замина – не разбра

So unique in the world

That I love you so much

And he was left alone

О, божествена жена

За кой ли път те губя…

По сините вълни на океана Отпътува с корабчето Ана На брега остави ме – замина Нанасяйки ми рана нелечима… Тъй често стоя на брега на морето Загледан в пенливите сини вълни А страшно как буря бушува в сърцето Щом няма ги твоите сини очи И стоя си на плажа отчаян и смазан Сякаш отнесъл ме бързия влак За грях ли съдбата така ме наказа Луна, превърни ме ти във върколак… Тъй скоро ясно слънце ще изгрее Но не бива то да ме огрее Преди да стане тука адска жега Ще си лягам бързо във ковчега Но вечер щом луната пак изгрее Ще ме призове до черното море Косите бризът пак ще ми повее Ще ги повее, а после ще замре И нощите минават на прибоя А в дните си не спя мислейки за теб Не знаеш как ми липсваш мила, моя Сам, без теб, животът ми е тъй нелеп Смъртта не иска да ме прибере И бушуват в небесата ветрове… Вълкът във мен пак гърло ще дере А душата ми ще вие и реве

ей на и откъсчи ут мои прустутийки издраскъни нъ селскупис Ш`згуриш аз съм ногу красиф, ама по убаф ти ут мени пу свитъ нимож намери само дету в глидалу ни смея са пугледнъ, чи съ стряскъм щом съзръ кой утсреща ми се звери. Кукоря са унесен и умаян ут унъз ми ти низемнъ красутъ сякъш мъ е дялал майстуръ низнаен дето е усякъл прид кметствуту унъз липъ и кату имаш придвид, чи сичкити ми глидала съ се криви и кривутиити им леку ми искривявът чиртити изяшни уприличавйки мъ съфсем малку нъ м`рикански тъпир… тъй чи ни си пужилавай да мъ срешниш на живу тъй испулински мошну уткруявъки съ къту зъбер, щот ша си проклинаш дните зарад дет си мъ съзрялъ тъкъф чудну красиф скуркузъбел по-дубре с ръцети си учи прикрий чи видиш ли ма ти виднъж дури лубов тъкваз във теби ш`съ разгури чи пуд пулъта ти ш`зафърчът искри мен дет мъ срешнат на улицътъ се мъ спирът и мъ молът да мъ снимът я у кину я за некуй модну списувание кат унуй там как му беши зъглавийту ъ сетиу са – “звирове сред дивътъ природъ” млади майки пъ ма фалят на дечурлигата си чи ш`ми ги дадът на мени аку ни си изцуцуркат млекуту и те съ скъсвът дъ сучът къту нивидели аресфат мъ женурята значи и ма искат за татку нъ чъдата си други пъ сакат мъ рисуват бил съм къту праистурическу искупаему ъми и те мъ аресъли ората сигур мъ смятат зъ диъмант чи то сий тъй, къту блеснъ с тъя мойъ кръсутъ нъпрау ги зъслипяам сичкити ъм`чи мойта кръсутъ пуети съ я уписували и у стихуви къко повичи дъ ти ръспраям ас съм грешкъ нъ природътъ – всякуй нещу си има кусур саму ази съм идиален офф,стигъ веки с тия мелодрами чи ут тях съ слънциту зъсрами и ей гу на гуркоту – ни сфети вечи… но чи убаф съм, туй ни мож утречи искъм саму да тъ придуприда дъ си нъложиш тъмни учила щот мой ти избудъ учити с мойтъ тъй сияйна кръсута да ти са придставъ Маги, мене мъ зувът Жасмин приатну мий да съ зъпузнайми и ни пудхождъй към придуприжденииту ми нихайну а ут красутътъ моя некъ Бог тъ пази Амин!

Лиричен казваш ми завоевател Че бил съм аз на твоето сърце Дори единствения ти приятел Направил от душата ти перце Във висините денем сме летели А нощем сред блещукащи звезди Отвеждали ни сънищата бели Във царството на нашите мечти Щом слънцето ни кожата погали За миг със бързината на стрела Завръщали се – щастие събрали Душите ни във своите тела Било е туй, но в минало е време Замина ти – Смъртта дойде за мене 27.05.2009 г. 20:04 часа

Не обич, но не, не и омраза Не ревност, но не, не и любов Какво изпитвам!?! – как да кажа… Но да умра за тебе бях готов Ако любовта ни е свързвала преди Отново тя ли днеска ни дели Но какво е любовта? Чувство на наслада Или инстинкт е за създаване на нов живот Сладострастие изпращащо ни в ада Или пък за смъртта е антидот Любовта! Любовта е само дума проста Изтъркана от употреба от философи и поети Но стои отдавна все тъй срутен моста По който до душите тя стигаше клети И днес стоя объркан, питам се и мая Какво е Любовта?, дали я има или няма Любов!!! Думичка често изричана Но много по-често в сърце е таена Не една девойка с нея била е наричана Но лъжовно издумана – не една била е ранена Но кога любовта е истинка? Кога – лъжлива Когато някой, ей тъй, просто я изрича И ползва, без да влага нищичко във нея Или когато дълго, свидно в сърцето е таена И любовта какво е? – едва ли някой знае Но пък самата тя познава всички нас И ако днес, една безлична дума тя е То тъй нужна е била в отминалия свят А сега Омразата -най-важната е дума И казваме: „Здравей! Майка ти да бъде с мен” Подминаваме с кипяща във гърдите злоба Обръщаме се, и зад гърба им пак кълнем Любов, не е за мене дума главна И вече неизползвана е тук Изхвърлил съм я ази тъй отдавна В ръждясалото кошче за боклук Това което чувствам със сърцето Не е вече обич, нито пък любов Това е може би което Сънищата ми припомнят всяка нощ Ти си само бледен спомен Спомен от отминал мой живот И застанал съм на края на света Хвърлям последен поглед назад Към безславно отминалия ми живот Виждам като на екран Детство, безгрижие Болка, щастие, тъга… Всичко имало е в изобилие Но най-често там съзирам Вечно страдащата ми душа Стоя ня прага На прага на неизвестността… И стресна ме в тишината нежен звън – Звън на откъсналата се от тялото душа 19.12.2006 г. 19:00 часа

Лунно цвете срещнах снощи На приятел бях нагости Там до неговата дружка Ах, цъфтеше Теменужка И каква бе тази сила Тъй от вчера ме пленила Ходя аз като отнесен В тая топла, цветна есен Вятър облаци премята И довява аромата Щедро влят от боговете В теб, прекрасно мое цвете Бързам да не закъснея Среща имам аз със нея Крача силно мотивиран Нося пръстен инкрустиран Смятам аз да И предложа Пръстена когато сложа Тя на мене да пристане Годеница да ми стане 17.06.2009 г 16:15 часа

Любовта е ключ за Рая Но къде е тя – не зная Търсих я в света огромен И вечно бях като бездомен Но запознах се с дяволка една Толкоз стройна, черничка, с рогца Тя таен вход към Рая ми показа И любезно покани ме да вляза А пък там додето Дядо Боже спи Заведе ме при ангелки – моми Които ми омаяха главата И приласкаха във кревата… А с каква любов ми разказаха играта Хей такава няма даже на Земята 10.06.2008 г. 22:11 часа

една баба,сбръчкана и стара намаза се обилно със помада по GSM-а такси поръча си веднага и в града отиде като гранд дама от таксито тя чевръсто и уверено слезе и в магазин за дрехи втора употреба влезе там облече дрехи модни, аз видях и сланините си сръчно скри под тях ах, бабето как опъна само жартиерите умело нахлузи и обувки от крокодилска кожа с токчета високи и ето я как тръгна като манекенка смело но подхлъзна се жестоко и падна по килоти и така препъвайки се, но с походка грациозна бабата модерна, наперено отиде на фризьор а после пък насочи се към парка, все така помпозна и сериозна, тя уверено хвана си партньор това бе дядо Петьо белобради който от джеба си два лева извади и на бабата купи червени бикини а за себе си – две студени бири така двамата полека-лека отидоха в една библиотека бабата избра си любовен роман а дядото – “Как ловува се глиган” след това си купи мощна пушка и взе веднага бабата на мушка накара я да извади благата ракия да мълчи и не вдига гюрултия бабата опита се да го прегърне но тутакси я той отблъсна бърже и каза на клетата старица да си пийне студена водица че с неговата пенсийка даже може младо да си хване гадже 2007 г.

Обитавах свят измислен аз до днес Представях си, че в приказка живея Смело се сражавах с дракони и великани Спасявах там принцеси хубави и млади Така минаваха година след година Живеех си безгрижно сред приказни земи Но днес поглеждайки вълшебното ми огледало То истинското ми лице разкри Отражението непознато втренчено загледах Нямаше го вече принцът отразяван там преди Само тъжно гледаше глава с коса дълга, посивяла С лице бледо сякаш вечно в мрачина живяло с разкривени и тъй измъчени черти… Изтрезнях за миг от своята заблуда И разбрах, че вече няма връщане назад Мислил съм си аз, че винаги били сме двама Но приказката моя, оказа се измама Докато съм бил на уж със теб в света от мен измислен В света реален, без радост и любов живяла си без мен… Един живот оказа се не стига за да намерим любовта Но ето че животът ми отмина и за среща късно е сега И ако днес те зърна – по добре е да умра Защото и очите си да избода Ще продължавам да те виждам във ума И пак по теб ще страда моята душа 2007 г.

С динозаври кръвожадни пълен е светът огромен Пред тях изглеждам като мравка малък и нищожен Но с туловищата си огромни, зверовете безпощадни по-малки са от мен Щом мозъците си сравним, аз от мравка малка въздигам се до слон Днес казваме за хората, че царе сме във природата Но да попитаме природата съгласна ли е с хората Животинките живеят в съгласие с природата И мравчиците думат, че зверове са хората И всички казват все така: “Ние сме царете, а вие – зверовете” Но треперят и царе и зверове щом природата се разтресе И нека всеки един оттука си извади нужната поука Е, за днес това бе от мен. Научете си урока и лек ви ден!

Кръволок Ти болката харесваш и обичаш Като през сълзи хилиш се от кеф И това удоволстиве наричаш Стига да не те разкъсва теб Дали измъчвана си ти била И търсиш отмъщение сега И зашо ли не измъчваш тези Заради които си с протези Знай, че скоро ще си търсиш други роб Когото да измъчваш с електричен ток Защото наближава вече време Тъй дълъг път душата да поеме. Нямаш капка милост ти към нас И ни буташ в огнената паст Болката докрай разяде мойта плът И за отвъдното стягам се за път Ех, вещице проклета Все тъй млада и напета Живота ми отнемаш със усмивка Дори не се нуждаеш от почивка И за да се запазиш все тъй нежна, млада Продължаваш да се мажеш с кървава помада А какво ти пречи да извършиш ти добро И към мене да подходиш само със едно Да, от едно нуждая се сега Ти да станеш мила и добра Ще получиш прошка ти от нази И не ще те никой вече мрази Свойте сили събери във този час Да избавиш ти и себе си и нас Подай ръка и от болката спаси ме Бъди добра и от ада избави ме Знам, че с вярата едничка моя И със силата вълшебна твоя Двама заедно сега Можем да спасим света Болка и омраза навеки да забравим И от тегло и мъка всички да избавим Доброто нужно е да пазиме ревниво За да живеем всички мирно и щастливо Със усмивка мило ми докосваш бледото лице И с желязото горещо изгаряш моето сърце И така със чар и злоба Ме пращаш нежно в гроба. Пиеш кръв, сълзи, а с болката преяждаш И с любопитство и наслада я подклаждаш Казваш, че за теб е Раят тук Щом от болка се превива друг 11.01.2007 г

Последен звън на телефона Последен шанс е туй за нас Проблясващи звезди по небосклона Като за сбогом във прощален час Изплуват спомени незабравими За мигове на жар, любовен плам Там, сред местата приказни, любими Които вечно с теб ще помним, знам Все един въпрос ми ти задаваш Но отговор не искам да ти дам Само едно да чуеш се надяваш А пък аз оставам вечно ням Не искам ти да се надяваш Ще ми липсваш, но остани си там Знам, че много заслужаваш Но не мога нищо да ти дам

Чук-чук, чук-чук, чук-чук… „Кой е?” – Някой се обади „Не стойте в тоя студ Влезте!”- каза Ади. Чук-чук, чук-чук, чук-чук… Се чу отново звук „Кой във тоя сняг Тупа-лупа пак” Чук-чук, чук-чук, чук-чук… Ето, че излезе Ади вън Да прекъсне този звън И види кой дошъл е тук Но никого отвънка няма „Ах, каква е таз измама”- Ади се озърта и кокори И вратата с крак затвори Но отново, сякаш че на пук Чу се пак натрапчив звук: Чук-чук, чук-чук, чук-чук… Чук-чук, чук-чук, чук-чук… Как само се ядоса Ади И точилката извади „Ще го науча тоз хайдук Таз игричка бе дотук” През прага бързо тя надзърна И в този миг проблема зърна Чук-чук, чук-чук, чук-чук… Потропваше нахалния капчук 20.11.2009 г

Домашно

Не знам дали случайно е, или нарочно

Съдбата зла как срещна мен, със тебе точно.

– Боряна! – Плахо каза сякаш бе пред митничар.

– Емил! – Познах те аз – от филма си „Опасен чар“!

И тъй, учителка си казваш. Аз пък – ученик.

Уроци и домашни… – Боже! – жив съм мъченик!

Блага, пазар, ресурси, БВП и капитал.

Оле, майко! Ох, ох, ах! Къде се озовах?!

Занизаха се дни – мъчителни, безкрайни.

Пуфтя, потя се над уроците омразни.

Спокойствието си изгубих, сън и апетит.

Главата ми запуши веч от тоя Адам Смит.

And the Bible is preached to us today

Ония хора дето с дявола обядват.

Пък на ресурси сме богати – ех, че благодат.

Домашното написах. Хей, ще ям и шоколад!

До тука как да е, май всичко беше на добре.

За утре да помисля – план добър да си обмисля.

Поканя ли я на боза, дали със този жест,

Бих омилостивил Боряна и ми пише шест???

22.XII. 2011 г

18:35 часа

ИМА НАЧАЛО.

ИМА НЕЩО, КОЕТО ОЩЕ НЕ Е ЗАПОЧНАЛО ДА ЗАПОЧВА.

ИМА НЕЩО, КОЕТО ОЩЕ НЕ Е ЗАПОЧНАЛО ДА НЕ ЗАПОЧВА ДА ИМА НАЧАЛО.

ИМА “ИМА”, ИМА “НЯМА”. ИМА ТОВА В КОЕТО ОЩЕ НЕ Е ЗАПОЧНАЛО ДА НЕ ЗАПОЧВА ДА ГО ИМА ОНОВА, КОЕТО ГО НЯМА.

И ЕТО ЧЕ ТОВА, КОЕТО ГО НЯМА, ГО ИМА!

НО НИЕ ОЩЕ НЕ ЗНАЕМ КАКВО ВСЪЩНОСТ ИМА И КАКВО НЯМА В “ИМА” И “НЯМА”.

АЗ ВЕЧЕ КАЗАХ НЕЩО, НО ОЩЕ НЕ ЗНАМ ДАЛИ ТОВА, КОЕТО КАЗАХ, НАИСТИНА КАЗВА НЕЩО, ИЛИ ВСЪЩНОСТ НИЩО НЕ КАЗВА.

Джуан Дзъ

Гордей се, Санчо, със скромността на твоя произход и не се срамувай да казваш, че си селянин. Когато другите видят, че не се червиш от срам, никой няма да те осмее. Гледай да бъдеш по-скоро смирен праведник, отколкото надменен грешник…. Помни, Санчо – ако избереш пътя на добродетелтта и се стремиш да вършиш само добродетелни неща, няма защо да завиждаш на тези, чиито прадеди са били князе и сеньори, защото кръвта се наследява, а добродетелтта се придобива и струва сама по себе си много повече от кръвта.

A monologue by Don Quixote

…Но в името свещено на Испания

and in the name of my Dulcinea

I will cover all distances

и ще живея – трябва да живея.

Животът ми е моето призвание.

(Ах, колко ми е трудно да живея.)

Really after so much suffering

за да живея – трябва да се смея…

И аз се смея – и живей Испания.

Испания се смей – и аз живея.

Sometimes despair lurks

със образа, с гласа на Дулцинея…

Но зряща е душата ми. Вълнение

ръката ми внезапно осенява.

Аз ще приема своето сражение –

ще защитя аз странната си слава.

Пространство. Математика. Движение.

В най-точното е моята победа.

И ще спася смеха си аз – ранения, –

ще го приспя на шпагата си бледа.

О, замъци. Принцесо на прозореца,

ще стъпча аз магията голяма.

Закриляй ме, пресвята Богородице.

Кой казва, че оптическа измама

са демоните, в блатото погребани?

О, слепота на глупаво родени.

Вий съществувате, зловещи демони,

вий, вещици с усмивки разкривени.

Навсякъде сте вий – небесни просяци.

Вий зрими сте – от мене по-реални.

Вий идвате – сияещи насекоми,

влечуги седмоглави – и заспя ли,

във кръгове оплитате лицето ми –

заключвате ме в своите спирали.

Вий, рицари със имена измислени.

Със дами и със гербове фалшиви.

Със погледи метално-отчетливи…

В хиляди и едно превъплъщения –

известни ми са всичките – аз зная

четирите ви страшни измерения,

на формите ви гъвкави безкрая.

Аз зная ви и виждам с изумление,

усещам ви с болезнена тревога.

Кой казва – слепотата е спасение?

Кой върши престъпление? Не мога!

Не мога – и се готвя за сражение.

Вий идвате със плащове червени.

At the bottom of all crimes

са вашите усмивки разкривени.

Your terrible sections are tense

и средствата ви – много по-модерни.

Как се въртяха вятърните мелници!

Брутални. Анонимни. Достоверни

вървете вий, изпълнени с решение.

Земята се върти неповторима.

Не подозира свойто разрушение…

И свърши се турнирът в Хирошима.

И всичко свърши. Аз съм отговорния:

Аз осъзнах – изстрадах аз дълга си.

Кръвта си разпилях из Арагония.

Измерих Андалузия с гърба си…

И падах аз, и ставах със стенание.

Израствах изпод конските копита.

On the scars the terrible knowledge

металната ми ризница изплита.

Но е напразно. Зряща е душата ми.

They blossomed in my soul again

на смелостта танцуващите атоми.

Срамувам се от своята уплаха…

О, замъци. Принцесо на прозореца,

ще стъпча аз магията охотно…

Закриляй ме, пресвята Богородице.

Кой вика там – човек или животно?

От вълци ли? От шпага ли? От доноси?

Кой въздуха със викове люлее?

Аз ще разпоря хълбока на коня си,

ще тръгна аз, защото аз живея.

Животът ми е рицарско сражение.

И шпагата ми – винаги готова

да заискри за нечие спасение…

Човечество, танцувай боса-нова.

И радвай се на свойто пълнолуние,

но отдели ми няколко минути…

Гласът ми ще се скъса от безумие –

най-страшната заплаха е върху ти.

И не отбъсквай моето усърдие,

защото ти – спомни си – ме повика.

Sometimes I scream out of mercy

и остря аз желязната си пика…

И меча си… И тръгвам из Кастилия.

С години аз на коня се люлея.

I only know with what effort

живея – и се смея, смея, смея…

Живея – и се смея, смея аз.

– Защо плачеш, Санчо?

– Как да не плача, господарю. Насреща ни е хиляда

и първата вятърна мелница.

“Ах, мразя…” – каза таз уста, която Купидон извая, но ѝ попречи милостта да каже “мразя те” до края; видяло как бледнея аз, сърцето ѝ възпря езика, във чийто говор до тогаз бях чувал музика да блика, и сякаш утро разцъфтя след нощ на ярост и омраза, щом изречението тя с усмивчица не доизказа и удара смекчи свиреп с две мили думички: “… не теб”!

Шекспир